Човек и добре да живее, накрая техниката го предава и той се озовава в центъра на един ужасяващо потискащ град като от филм на Тим Бъртън, под дъжда, с гумени ботуши и подгизнало яке, и с телефон-фенерче в ръка – от тия, дето ги раздават безплатно, ако си подновиш абонамента за още две години. В джоба си имам половин страница от тетрадка, на която съм си записала десетина номера от първа необходимост като този на сестра ми, на фризьора ми, на Калина и на фирмата за почистване на домове и офиси. 112 го знам наизуст. Макар не е сигурно, че ако пострадам в злополука с кран, велосипед или мазерати, управлявано от полуидиот с 24 промила в кръвта,  и получа мозъчно-черепна травма,  ще мога да си го спомня. В такъв случай ще разчитам на благоразположението и паметта на случайни милосърдни граждани.

Импровизирания „phone-book” го ползвам от няколко дни – откакто дадох телефона си на сервиз и казаха, че ще ми върнат бебчето чак след около месец. Ако изобщо ми върнат него! Възможно е да ми докарат ново – един вид ХРАНЕНИЧЕ, което се съмнявам, че ще ми вика „мамо“ като предишното L

Мисълта, че цял месец ще бъда лишена от чудесата на модерните телекомуникационни средства, ми беше толкова ненавистна, че ми идеше да се превърна в герой от последния филм  на Клинт Иистуд и да застрелям някого от разстояние 345 метра. Само че моят филм щеше да се казва Bulgarian Sniper – How to get away with murder. Разбирате ли, не че съм повърхностна, напротив -  напълно ми е ясно, че щастието НЕ Е в смартфона, а по-скоро в това самият ти да си смарт, обаче кажете ми как, да му еба майката, се оцелява в свят, в който всичко ти зависи от него – от поръчката на пица, през уговорката за бързо фелацио в обедната почивка до чекирането на полет за Мумбай!

Затова си купих набързо, както си бях в състояние на амок, КИТАЙСКИ смартфон, на който даже не знам как се произнася името. На панелчето пише Huawei, но аз за удобство му викам „хуйвей“.

Когато понечих обаче да преместя сим-картата  от телефона-фенерче в хуйвея, се натъкнах на неочаквана трудност. Не можех да отворя капака на батерията! Как ставаше, мамка му?? То бях забравила и как се набира номер с натискане на копчета и как се сменя функция БЕЗ слайдване по дисплея, ама, както казват хората, неволята учи – като пробвах веднъж да снимам нещо с фенерчето (!!), разбрах, че се налага спешно да се приспособя към живота с подобно устройство, или в противен случай ще страдам като на безкрайно погребение.  Пробвах да отворя капака с нокти, с нож за филиране на риба, с отвeрка и накрая дори със силата на мисълта, но все не се получаваше и сим-картата ми продължаваше да е затворник в карцера на примитивния апарат. И тогава, в момент на отчаяние, реших да потърся помощ. Но не от Бог (както го описват един такъв стар и брадясал като каракачански пастир, най-вероятно пръстите му са изкривени от артрит и  няма да може  да се справи с такава деликатна задача!), а от първия (богоподобен!) човек, за когото се сетих.

Моят приятел с дългите крайници, дългата коса и дългия... к…нос – коафьорът  Хесус.

Както и очаквах, той се отзова веднага, понеже, за мое щастие, точно тогава не беше ангажиран да бърка бои, да трака с ножиците и да слуша дърдоренето на Мисис България – пето място за това „с колко малко грим се явила на конкурса – почти незабележим, мило!“ Пристигна в рамките на десет минути и се отпусна отвисоко на кухненското ми диванче, подрънквайки с очевидна показност с двете златни гривни на дясната си китка. Демек трябваше да съм с две извадени очи като на пленен български войник по заповед на император Василий-II, за да не ги забележа. Но дори тогава щях да усетя нeподражаемия  аромат на лукс, похот и мръсни тайни, който се носи от всяко произведение на Cartier. Хесус дори не изчака да го попитам и сам си разказа как се е сдобил с гривната.

Една приятелка на приятелка на негова приятелка на негова клиентка, на която боядисва оределите побелели коси в модерно малиновочервено, го запознала преди 2-3 седмици  с един 35-годишен юнак с гъста, небрежно подкастрена черна брада като на Онур (без Шехерезада) от „1001 нощи“ – пресен-пресен български емигрант, прелетял от Италия на лов за не съвсем свежа плът[1] и солидно подплатен с няколко кредитни карти, впечатляващ гардероб от маркови облекла и един доста солиден и също много впечатляващ пакет с лични атрибути, който не остава скрит дори за невъоръженото око на ослепен самуилов войник.

-          Гаджета ли сте вече? – попитах аз.

-          Не знам, - повдигна кокетно рамене Хесус като девица, дето уж момците я задяват на селския кладенец, ама тя не се дава лесно и най-вече, без три тлъсти овена подкуп.

-          Чудя се още какво става, Вуковска. Двоумя се. Ето, например, през уикенда човекът ме води да ядем сладолед – без мляко, без захар, без нищо…понеже е веган! (На това място завъртя очи така, все едно искаше да каже „Като тебе, ама с още по-болен мозък“).

-          Яли сте сладолед!? – повдигнах вежди в недоумение. Понеже, нали се сещате, не става въпрос за хлапета в пети клас, дето се подпичкват в голямото междучасие зад училищната лавка. – И само това?? Не правихте нищо друго? Целунахте ли се поне?

-          О не! Само се поопипахме малко и то за кратко, понеже той заяви (а и продължава да твърди!), че НЕ Е ГЕЙ.

-          Аха!

-          Освен че е веган, не пуши, не курварства и не пие никакъв алкохол. Само някакви фрешове и спирулин с вкус на банан и ябълка.

-          Какво е това, да го еба?

-          Микроводорасли на прах.

-          Бляк!…Точно тук ме загуби!

Физиономията ми трябва да е изразявала откровена погнуса, понеже Хесус побърза да се притече на помощ на проекто-гаджето си.

-          Всички гейове, Вуковска, искат да останат завинаги млади, понеже, да ти кажа, ако не знаеш, че 90 процента от тях изпитват класически страх от смъртта.

-          О да бе, понеже като си хетеро изпитваш страх да не те отвлекат извънземни. ВСИЧКИ изпитваме страх от смъртта, хелоу! Без Лили Иванова, разбира се, понеже тя е постигнала безсмъртието приживе с тия нейни кълнове с мед и яйцата, дето си ги пече на електрическа скара.

-          Не е същото!

-          Същото е, само дето някои от нас се борят от страха със смъртта с потенциално смъртоносни субстанции, а други, като въпросния човек, си въобразява, че ще спре хода на времето като се подлага на безумни лишения, докато накрая обаче не се окаже съвсем умрял от задавяне с парче...селъри, например. [2]

-          Абе пука ми колко ще живее! Нали сега си имам това, - каза Хесус и разклати ръка така, че картието да озари със златните си отблясъци опушената ми от свещи и пържени картофи кухня.

-          Не е трябвало да я приемаш, душа! Това е ангажиращ подарък. Не е като да ти плати кафето или да те наметне със сакото си, докато се ветреете романтично на терасата на някой  хотелски апартамент.

-          Да бе, няма да я приемам! – Хесус плъзна любовно средния си пръст по инкрустираното лого на гривната. – Кой дал – дал, кой ебал – ебал.

Можеш ли да го виниш? Това е неговият начин – начинът на Хесус – да се бори с това копеленце, страха от смъртта. Именно заради приноса, който има към постигането на ултимативна удовлетвореност от живота и чувство за безсмъртие у голям процент на клиентите си, смятам да номинирам дизайнерска къща Картие за нобелова награда. Със сигурност всички тези от Нобеловия комитет в Стокхолм (и Осло), които носят часовници с тази марка, ще се замислят сериозно върху подобна номинация и току виж през декември някоя афганистанска мома, бореща се за правата на жените в арабския свят, остане с пръст в устата, понеже дизайнерите на Картие ще са измъкнали скъпоценната награда под забрадения й нос.

[1] Въпреки младежкото си излъчване, постигнато чрез много спорт, няколко пластични операции, ботокс процедури на всеки шест месеца и поне по 24 коктейла бакарди ежеседмично, личната карта на Хесус е кучка и безсърдечно свежда до знанието на всеки заинтересуван факта, че Хесус вече е попаднал в групата на 40-плюс.

[2] Ако кажа „целина“, никой изтънчен гей няма да ме разбере, понеже те не ядат целина, те ядат селъри!