Прочетен: 4625 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 20.02.2015 12:25
За да ми е гадно и за да могат официално да ме впишат в списъка на застрашените от пълна разруха паметници на България под закрилата на ЮНЕСКО, няколко часа преди полета ми софтуеърът на прехваленият ми телефон се бъгна. Класическа ситуация от наръчнаците за законите на Мърфи: също като със зъбоболът, който по традиция започва в неделя вечер. Само че в конкретния случай бих предпочела да имам пулпит, отколкото това! Понеже нали си представяте колко безпомощен е човек през 2015-та година, когато е лишен от смартфона си! Все едно ти липсва крайник. Не, по-лошо – все едно ти липсва и крайник и половин мозък!
Предвид кризисната ситуация се налагаше да посветя първия си ден в Париж на закупуване на нов телефон - все пак трябваше да имам у себе си апарат, макар и някакъв по-старомоден, с помощта на който да поддържам връзка с останалия свят. (Не че на останалия свят му пука за мен, но старите навици умират трудно.) Вървях безцелно по rue de Rivoli (понеже нямаше как да се консултирам с мобилното си приложение КЪДЕ точно има магазин на телекомуникационния оператор Orange!), забила поглед във вурховете на гумените си ботуши. Скитането ми получаваше още по-трагичен оттенък поради факта, че за първи път нямах слушалки в ушите си, а без да мога да слушам тракове от познатата ми музикална колекция (като се почне от Keane, през ABBA, Dope, Machinae Supremacy, The Killers, George Michael, Amy Winehouse, та до безмозъчните песнички на Tove Lo и Еcosmith), направо обърквах стъпките и не знаех кой крак пред кой да местя, за да се предвижвам.
Уморена от тъжни мисли и препъване в собствените си стъпала, поседнах на пейка в малка градинка с няколко ръждясали катерушки недалече от Hфtel de Ville и в този момент нещо сякаш ме сръчка да извадя ненужния си Nexus и да го включа. И тогава чудото стана! Телефонът проработи все едно нищо не е било! Копеленце гадно!!! Облекчена и зарадвана от благата вест и с възвърнати сили моментално се втурнах в първия бутик и си купих чанта от естествена кожа. Така де – да се възнаградя за страданията с парите, които от купуването на нов апарат! После се възнаградих и с чаша бордо в Le Petit Marcel – една bracerie в близост до центъра Помпиду, в което масичките бяха наблъскани толкова плътно една до друга, че още при влизането си посетителят веднага се досеща защо въпросният Марсел е бил толкова малък – просто не е възможно да си по-висок от метър и 50 и по-тежък от 45 килограма, за да се настаниш на някой стол, без да прекатуриш със задника си или с някой крайник кана с вода или панер с нарязана франзела от съседната маса!
Вечерта в квартирата ми в гейския квартал Le Marais посрещах гости. Тимо вече познавате задочно от предишни мои постинги – той е най-добрият ми приятел, който вече от няколко години се опитва да пази баланс между френската маниерност и българския песимизъм и заради когото единствено се насилвам да идвам в Париж по няколко пъти годишно. Другият ми гостенин се казва Томек, родом от Краков, танцьор по призвание, но по стечение на обстоятелствата...как да се изразя по-евфимистично, за да не звучи така, все едно че продава краставици на Женския пазар? Добре де, работи като shop assistant в магазин на Roberto Cavalli, тоест асистира на клиенти като кралят на Мароко и разни руски мутреси да си пазаруват кичозни парцалки и аксесоари на стойност два пъти повече отколкото струва собственият му апартамент в Puteau.
На другата сутрин, в сряда, телефонът ми все още работеше, но затова пък черният ми дроб беше спрял временно заради голямото количество вино, което бях изпила предния ден.
Бяхме се разбрали с Тимо да обядваме заедно, но за целта трябваше да стигна до работното му място – модната агенция Metropoliten, която, както казва самият Тимо, се намира „във възможно най-posh квартала в града.” Става въпрос за фамозния 16-ти район, на един повей с птичи крила от Тирумфалната арка, където живеят и работят хора, които редовно се подлагат на мезотерапия и на които дори тоалетната хартия им е Dior. За да стигна дотам от моя четвърти район, трябваше да проведа сутрешната си разходка на около 50 метра под земята, из тунелите на парижкото метро. Качвах се и слизах от мутриси в продължение на около четийсет минути, стъпвах в засъхнали лайна на плъхове и прескачах прекатурени чернокожи пияниц, които вместо шапки имаха вмирисани раста кичури, сред които най-вероятно вирееха цели колонии от познати и непознати на науката аеробни паразитни организми.
Разбирам, че Тимо наистина е много стресиран в новата си работа, понеже, докато седим в японския ресторант Bozen недалеч от сградата, където се помещава модната агенция, той нито веднъж не споменава пъпката отстрани на носа си. А при други обстоятелства би говорил пространно и с тревога единствено за нея! Разбирате ли, напрегнато му е , понеже го карат да върши бързо и ефективно десетки неща от 9 сутринта до 7 вечерта (в най-добрия случай) като например да търси водопроводчици за задръстените клозети в квартирите на разни манекенки („Да им се чудиш какво серат тия девойки при положение, че не ядат!”), да попълва графици за фото-сешъни и да тича от дефиле на дефиле, за да доставя карфици за подгъване на рокли и машинки за обезкосмяване на краката на мъжките модели (в случай, че колекцията включва бермуди и бански гащета). Докато ядем, той не спира да говори за разни хора от работата, на половината от които не успявам да запомня имената (с изключение на Фред, понеже няма как да не ти се набие в главата сравнението, че прилича на плешивия гей-приятел на Кари Брадшоу от „Сексът и градът”).
Ресторантът, както вече споменах, предлага главно азиатска кухня. Но понеже през последните дестина години Париж е станал толкова fusion не само откъм население, но и откъм кухня, почти не се учудвам, когато сушито, уасабито и рядката супа от гъби ни ги сервира един дребен, попрегорял в солариума евреин със зализани назад черни къдрици, златен ланец, който проблясва недискретно измежду подкастрения гъсталак на гърдите му и... киппа на главата.
- What the fuck! – възкликнах под сурдинка. – ВСИЧКИ сервитьори са с еврейски шапчици, не само нашият секс-символ!
- Вуче ма, ти чак сега ли разбра, че това всъщност е еврейски ресторант! На виж, - той тикна под носа ми бутилката вино, която поръчахме, - и виното е КАШЕР!
Този доскоро пренебрегван, но крайно смущаващ факт няма как да не доведе до поредица от фантазии, всичките от които обаче включват връхлитането на трима до петима представители на крайно-десни антисемитски фракции, които откриват огън срещу мирно обядващите спретнати парижани и естествено два от заблудените куршуми улучват мен и Тимо.
- Аааа, не, Вуче! Само тебе те убиват. Мен може само леко да ме ранят.
- Както и да! – отпускам смирено ръце в скута си и изоставям темата, понеже продължим да спорим, напрежението помежду ни ще се нагнети, а това НИКОГА не е добре за храносмилането! Особено ако човек яде като мен нещо, което се оказва, че съдържа парчета СУРОВА сьомга.
След обяда се спускам към ужасно снобския хотел George V, пред централния вход на който са паркитани черни автомобили със затъмнение стъкла с големината на боксониера, а един еднорък румънски циганин клечи в предфекална поза и говори по телефона на глас, обидно висок за умрелите лисици, с които са се нагласили някои от 120-годишните резидентки на хотела.
Мдааа... Париж определено се е превърнал във фюжън-град. Град, в който евреи, облечени в морскосини пуловери на Lacoste, сервират японска храна, а в типичните boulangeries петифурите и багетите ви ги продават намусени виетнамки, които знаят по-малко френски и от вас[1].
[1] В резултат на едно лингвистично недоразумение, което така и не разбрах дали се дължеше на моя лош френски или на лошия френски на азиатките, в една квартална пекарна щяха да ми набутат десет вместо два кроасана!
Иначе за френския не се чуди - това е изчокан език. Само че на няколко пъти в магазините съм на далавера - в Брюксел плащам едно, а вземам най-малко три - да са чули смотаняците ;)
Поздрави и наздраве! (в момента от Германия)
