Вчера си взех в леглото „нощната шапка“, както британците наричат питието преди лягане, и изгледах спечелилия Златен глобус  филм „Still Alice“, в който героинята на Джулиан Муур, която също като мен, е професор по лингвистика, се разболява от рядка форма на Алцхаймер в необичайно ранна за това заоболяване възраст – едва на 50. Делят ме някакви си девет години от една подобна хипотетична житейска ситуация. Девет години! А може да се случи и след няколко месеца. Гаранция -  Франция, както се казва. Самата мисъл, че един ден умът ми ще ме предаде, ме ужасява. Пред това предпочитам всяка друга смърт  – ракове, катастрофи, удавяния, каквото и да е…само не това! Понеже умът ми… моят ум е висша форма на съществуване сама  по себе си и би било повече от жалко да отиде нахалост.  Умът ми е същество, което живее вътре в мен вече много години, но има живот, отделен от моя (поне така ми се струва); той ме направлява, съветва, утешава (когато е необходимо), но също  и ме игнорира, презира, направо ме мрази. И това донякъде не е честно, понеже целият аресенал, с който Умът ми разполага, съм му го предоставила аз. Всичко, което Умът ми знае, всичко, което той счита за своя непобедима армия от воини, е всъщност мое дело.

Знам, че сме антагонисти – моят Ум и аз. Прекалено сме различни, за да приемем, че сме едно цяло; по-скоро съжителстваме вече 40 години по общо съгласие. Имаме си клаузи на споразумение. Не нарушаваме пространството на другия. Но се захранваме  взаимно с идеи. И със спомени. С емоции също! Умът ми, в своята потресаваща студенина и благородническа неприкосновеност, все пак от време на време е бил размекван от спомена за някоя целувка с любим човек. Или от гледката на банален залез зад хоризонт, червен като възпламенени фойерверки.

Умът ми помни като слон. Хиляди думи на десетки езици, лица, ухания, прошепнати признания, реплики от филми, неразгадани погледи, усмивки с цепка между зъбите, физични формули, геометрични фигури на сгради в центъра на Париж и щампи на рокли, мернати в бакалията зад ъгъла. Той знае кога съм весела, унила, в екстаз, без дъх от щастие и в безсъзнание от мъка. И анализира всичко. Умът ми е процесор от най-ново поколение. Той помни вместо мен и съхранява информация в пъти по-голяма от тази, която се складира в рам-паметта на вашия лаптоп. Понеже компютърът не може да достигне нивото на неговото съприкосновение с божественото.  Понеже Умът ми, вярвате или не, познава Бог, но не този бог, заради когото боядисвате яйца по празниците или гърмите автобуси с православни туристи.  Богът на моя Ум няма родина,  нито религия, към която да се прикотка като напъдено куче, за да се чувства уютно и на сигурно място. О не! В това отношение той е бездомник. Клошар, да си го кажем направо. Обаче както се завира в клоаките и всички презрени места, Умът ми винаги успява да открие някоя ценност, изтървана от другите.

И така преживяваме…

Каквото намерим в контейнерите с боклук. С човешки боклук.

Умът ми и аз.

Затова не искам да го загубя. Искам да бъдем заедно до последния си дъх.

 Том и Джери. В смъртоносна схватка.