Първите 48 часа след скъсване са критични. Все едно си в реанимацията и докторите се борят за живота ти; от различни отвори на тялото ти стърчат тръби, някои от които се опитват да изпомпат насъбралите се в сърцето ти отрова и разочарование към ректума. Всичко е като на филм за хора, получили ПБС[1].  Само дето не си изпаднал в същинска кома и не виждаш тялото си отгоре. (Макар че при някои по-драстични случаи може и това да се е случвало, знам ли! Има и жени с по-слаба психика, които получават тремор и започават да хипервентилират, дори само ако в автобуса ги помислят за бременни и им отстъпят място, пък камо ли ако скъсат с гаджето си!)

Аз лично смятам себе си за много сдържана в емоционално отношение жена, като тук, разбира се, не става въпрос за това колко бурно проявявам емоциите си (т.е. гнева и негодуванието си), когато видя паркиран в пешеходна зона автомобил, когато ми сервират броколи, задушени в масло, а не в зехтин, и когато някоя непозната или позната жена е съчетала неправилно тъмносиньо и кафяво и отгоре на всичко е розово червило въху половината си лице. Мисълта ми е, че когато нещо се прецака, не се тръшкам като риба на сухо и не оревавам целия свят. Вместо това гледам да се излекувам с подръчни средства колкото се може по-бързо.

Какво правят жените по света в такава класическа ситуация?

Първо, преяждат с шоколад.

Да, ама не! Отвратително просто! Прасета! Мразя шоколад! Мразя дебели жени. Увеличавали си така нивата на серотонин. Ми да ходят на аква аеробика. Или да потичат 15 минути в парка – пак ще си вдигнат серотонина. Но, разбира се, проблемът е преди това да успеят да си вдигнат гъзовете от подмокрената от горчивите им сълзи кушетка!

Второ, гледат „Дневниците на Бриджит Джоунс“ , първа част. Става! Рене Зелъугър е доста симпатична и предизвиква безобидно съчувствие в ролята си на дебело, глупаво момиче, което си мечтае да спи с шефа си, но си мисли, че поради по-горе споменатите си хакарактеристики, а именно – наднормено тегло и глуповатост, никога няма да заслужи неговото внимание.  Само че вманиачаването по този филм е приемливо само до определена степен. Пуснете ли си повече от осем пъти сцената, в която Бриджит реве на фона на All By Myself  на Селин Дион, положението е за психиатър.

Трето… Момент да се сетя какво правят за трето, след като скъсат с гаджето си. А да! Купуват с купища ненужни дрешки, сандалки, чантички и всякакви други олигофренски аксесоари, за които твърдят, че са им крайно необходими, за да запълнят наскоро зейналата празнина в живота им.  Кофти преценка обаче! Понеже само след седмица (тоест след като вече са погълнали около 12 килограма шоколадови изделия) установяват с ужас, че не могат да се поберат в нито една от новите парцалки. А да ги върнат в магазина е станало невъзможно, понеже някакси…miraculously!...по тях са се появили петна от лате, вино, соев сос и нещо, което прилича на котешко лайно, което е извъредно странно, понеже нямат котка у дома си.

На четвърто място следват  четири-  до петчасови терапевтични маратонови разговори с приятелки, които „вече са преминали през ТОВА“ и знаят какво да те посъветват. Само дето в повечето случаи тъпите фригидни кучки изобщо не знаят какво друго да кажат освен „Забрави го, той и без това не те заслужаваше!“

Сигурно има и пето, и шесто, и седмо, та чак до петнайсто, само че аз не ги знам тези стъпки. Не че съм умряла да си споделям „по женски“, но така и така днес съм благотворително настроена (преди казах на една жена, която се снимаше в центъра на града заедно с един парцалив Дядо Коледа, че детето й е клекнало  под  15-метровата общинска елха и се напъва да се изсере), затова ще ви кажа как аз реанимирам след заминаването на  W.W.

Първо, разбира се, за да разсея мислите си от раздялата, изгледах един след друг около двайсет филма,  които обаче не попадат в жанра романтична комедия. В тях, анпротив, се  разказваше за кой от кой по-прецaкани човешки характера. То не бяха убийци, педофили, изнасилвачи, майки-пироманки и гладуващи нюйоркски творци, които в името на изкуството са готови да смучат пениси в опикани метро-подлези и  да продават сладолед  на клечка.

Второ, за да не се превърщам в една от тези жени, които живеят със заблудата, че като променят нещо във външността си (или в навиците си), ще  решат емоционалните си проблеми и ще се отърват от болката и тъгата, си изгризах ноктите, за да не се налага тепърва да тръгна на маникюристка. Но от друга страна прецених, че да отида на фризьор не е чак толкова лоша идея.  Не станах от блондинка – брюнетка, но затова пък изпих запасите от червено вино, които фризьорът ми си държи в килера с боите и четките. А за да не ми стане тъжно по-късно евентуално, човекът ми продаде на половин пазарна цена два конски впряга с македонска марихуана.

Натъпках тревата с джобовете на анцуга си и се завъртях в едно заведение, където бях сигурна, че рано или късно ще се появи Тичо. Той ми е студент от втори курс и отдавна щях да съм го свалила, ако не беше толкова тъп по моя предмет и зъбите му не бяха толкова криви.  Обаче нещо, което научих едва вчера от общия ни фитнес-треньор, ме накара да преосмисля отношението си към него. Временно, разбира се! Тоест докато тече реанимацията. Треньорът ми показа снимки на Тичо отпреди 3-4 години, когато е тежал 120 килограма, и после как се е променял, след като е започнал да спазва хранителен режим и да ходи на тренировки. Докато се вглеждах в една от последните снимки, на които Тичо позираше със самочувствието на атлет, на чийто стомах човек може да си рендоса три килограма кашкавал, си казах, че едно депресирано дебело дете винаги си остава малко или много и за в бъдеще депресирано дебело дете. A няма нищо по-лесно манипулируемо от едно бившо депресирано дебело дете!

Както и очаквах, Тичо се появи в бара, докато още бях на второто питие. Беше с двама приятели, в добро настроение, поканиха ме на масата им, поговорихме за училище, за изпитите, аз се опитвах да не забелязвам кривите му зъби, питиетата се лееха като Ниагарския водопад, двамата приятели откапаха рано, казаха, че се прибират, понеже щяли да пътуват някъде рано на другата сутрин, обаче Тичо не помръдна.  Известно време, след като бяхме останали сами на масата, никой не проговори.

-          Какво? – попита по едно време той. Но понеже аз мълчах, настоя:

-          Кажете де, госпожо, какво има?

-          Не,  нищо особено. Просто винаги съм ти се възхищавала на тялото. Ти си най-хубавото момче в курса, нали знаеш?

-          Верно ли?- Тичо се ухили и смутено започна да подръпва месестата част на ухото си.

-          Недей да скромничиш!

-          Ако знаете пък каква татуировка имам на гърдите! – Тичо изведнъж се оживи.  – Искате ли да ви я покажа?

-          Разбира се.

А аз, много ясно, вече я бях видяла на няколко от снимките, които ми показа треньорът.

Сами разбирате как продължи терапията ми тази вечер.

Тази сутрин, след като едва успях да се изхлузя от леглото в 11:15 и влязох в кухнята, заварих Тичо да седи по гащи до Базука на дивана и да гледа  SpongeBob.  Когато ме видя да стоя в рамката на вратата, ми махна жизнерадостно с ръка, сякаш ме посреща на перона на жп-гарата. Действието на питиетата от предишната вечер беше, за съжаление, преиминало, и затова в този момент кривите му зъби ми се сториха по-отблъскващи от всякога.

И така, първата част от рехабилитационната ми програма, наречена за удобство Life after W.W.,  приключи успешно. Сега навлизаме във втората фаза, през която ще съсредоточим нашето внимание върху по-здравословни ежедневни дейности като  изпиране на натрупалите се от две седмици мръсни дрехи и приготвяне на цяла тенджера с грах-плакия.

W.W. мразеше грах.   

Следва рецептата:

Грах плакия

Продукти
16oz грах замразен, 1вч лук нарязан, 1 1/2вч домати нарязани, 2 сл олио, 3 сл магданоз, 1 1/2 вч вода, 1/2 чл сол, 2 ск чесън накълцан, 1 сл брашно размито в 1/2 вч студена вода

Как го направих:

Запържих лука. Добавих граха и водата. Оставих го на тих огън (3) да ври за 5 минути.
Добавих брашното, доматите и чесъна и оставих да поври за 10 минути.
Добавих и магданоза и сервирах с начукан чесън.

[1] Преживяване, близко до смъртта – дълбоко психологическо състояниесъс свръхестествени елементи, обикновено случващо се на хора близо до смъртта или  в ситуации на силна  физическа и емоционална заплаха.