Извинете, моля ви се, нека някой веднага да впише моя случай в Книгата за рекордите на Гинес  и след това веднага да ми донесе една тъмна гинес (или може един голям Jamison), понеже такова битие като моето може да се преглътне само с някоя сериозна ирландска напитка!

Така ги виждам нещата, че докато не свърши тази проклета 2014-та година, няма да има отърване от лошата карма. Не че съм фаталистка, нито пък съм суеверна, а най-малкото съм склонна да виждам връзки между неща, събития и цифри там, където ги няма, обаче в критични житейски периоди като настоящия дори най-силните духом се пречупват и започват да търсят обяснения за лайнения дъжд, който ги навалява в, да речем... свръхестественото. Така например оня ден, докато си седяхме с W.W. в ресторант „Съкровищницата” , чакахме да му приготвят шоколадовото суфле и разсеяно гледахме mute-натата плазма над главите си,  пуснаха реклама за някоя си Маг Елена – „Изпрати есемес на номер едикойси и ще получиш отговор на съдбовен за теб въпрос”. Или нещо такова.

-          Веднага пускам есемес! – оживих се аз.

-          Да не си луда!? 2,40 ще сложиш в джоба на тая рошава крава! Погледни я каква е!

Погленах я – от  увеличената до гаргантюелски размери паспортна снимка на екрана ме гледаше една смиловидна простачка, с тупирана коса, безобидна овча усмивка (без зъби, слава богу!) и гердан с топчета, големи колкото главата на новородено теле. Маг като маг – какво има толкова да я гледам!

Бръкнах си в чантата и изрових  телефона си изпод мокрите клин и тениска, с които преди това се бях потила  във фитнеса.

-          И какво ще я питаш? – попита W.W., който  така и не се опита повече да ме спре, защото знае много добре, че ще направя точно каквото съм си наумила. И няма смисъл да ме увещава в обратното или да спори с мен. Такъв си ми е той – умничък. Или да кажем по-скоро практичен и със силно развито чувство за самосъхранение.

-          I don’t know! – свих рамене. – Може пък да я питам дали гаджето ми е гей.

-          Ахъм!

-          Или май по-добре да я питам дали ще се омъжа за манекен на бельо Calvin Klein, с когото ще живеем в дизайнерски мезонет в Мийтпакинг, Манхатън, а навръх четвърти юли дружно ще умрем от свръхдоза качествен кокаин, директен внос от арабските страни.

W.W. завъртя очи и реши да се престори, че гледа много съсредоточено клипа на Тайлър Суифт, макар че гласът на Тайлър Суифт за щастие не се чуваше, понеже телевизорът продължаваше да работи на без звук.

В крайна сметка за 2, 40 лева получих следния философски отговор на следния философски въпрос: „Колко е  12 по 4?”:

Не прибързвайте да взимате решение по този въпрос. Нужно е да прецените от всички страни ситуацията и тогава да предприемете каквито и да е действия. Ако все пак имате съмнения, е по-добре да се обърнете към компетентно лице, което да е в състояние да ви помогне не само със съвет, но и с практически насоки. Желая ви успех!

Толкова за ролята на свръхестественото през тази петдесета седмица от живота ми през 2014-та година.

А иначе нищо чак толкова необичайно лошо не се случи от понеделник досега.  Както винаги, се напих между три и четири пъти, без обаче нито веднъж да нацеля правилния момент за това. Понеже точно когато трябваше да съм най-пияна, аз не бях! Става въпрос за годишното общо събрание на факултета в понеделник. Залата се беше изпълнила до пръсване с вмирисани на долнопробен афтършейф и парфюмчета Рефан „академици”, които тръпнеха в очакване да свърши официалната част, за да се изнесат масово към коледния банкет, който щеше да се проведе на традиционни битови червени покривки с бродерия и с оркестър, в чийто репертоар задължително присъства „Македонско девойче”, изпълнена на бис осем пъти. Прилежно се явих навреме за началото на мероприятието , и след като бях отметната в списъка на присъстващите, се тръшнах на един стол възможно най-отзад и най-встрани от колектива. Разбира се, заради отдавна раздуханата новина, че съдя университета за голяма сума пари, сега аз съм Врагът и повечето от другите преподаватели и персонала или ме прескачат или се държат ехидно-любезно с мен. Което обаче напълно ме удовлетворява, понеже така не се налага дори да се преструвам, че съм мила и сговорчива. Като всъщност съм навъсена, зла. И облечена в черно. И не чувам нито дума от това, което се говори по време на „официалната част”, понеже и за секунда не махам слушалките от ушите си.

Едвам изчаквам цялата тая бутафория да свърши, за да отида в любимото си кръчме и да се напия с един приятел. (Той всъщност е само на чай и сурови бадеми, понеже щял да спасява животните и себе си от преждевременна смърт, и  затова по-тежката част от същинското пиене пада на крехките ми момински плещи).

На другата сутрин  логично съм така...

И ръката остава залепена за челото ми през следващите 40 минути – тоест докато не почнат да действат аспирините, които поглъщам заедно с ежедневното хапче хиаулоронова киселина.

Във вторник едва се сдържам да не ошамаря една баба с изгърбена походка, която ме спира, както си вървя по Главната, навира си грозното сбърчкано, беззъбо лице под носа ми и казва:

- Ей, момиче, не съм те виждала отдавна.

- Какво? Защо трябва да ме виждате?

- Не трябва, но винаги те забелязвам.

- Не искам да ме забелязвате!

- Има Господ, да знаеш! – тя забива кокалест показалец във въздуха над главата си и вероятно очаква да погледна в посоката, в която сочи, за да се убедя със собствените си очи, че има Господ. Само че аз не помръдвам и с косъм. Вместо това я питам с равен, терапевтичен глас:

- Извинте, вие луда ли сте?

- Не! – сепва се старата. – Аз съм от село Бараково.

ОК, казвам си наум, може би месторождението  има някакво фундаментално значение за лудостта й, след което божествено отминавам (което в моя случай е пресилено да се каже, понеже накуцвам здраво, когато си натоваря коляното). След  около 200 метра някакъв невръстен ром, смъкнал качулката на мръсния си анорак ниско над очите също като някой отворен гангстер, ме пита с не съвсем дискретен тон (понеже все пак се засичаме пред обществена  закусвалня и сградата на НАП малко по встрани, дявол да го вземе!) дали искам да му лъскам.  Така или иначе съм си свалила едната ръкавица, за да си си проверя телефона, та решавам, че сега е моментът да му помогна в голямата нужда , в която е изпаднал. Предлагам му голата си ръка, но the G-man явно не очаква такъв отговор на предложението си и  пасува. Мамка му, пак си говоря наум, днес не ми върви – и една чикия не ми се отваря възможност да направя!

Вечерта се срещам с един приятел, който от години бачка като муле по строежите в Северна Норвегия, а всеки път, щом си дойде в родината, не пропуска да си направи нова татуировка и да се похвали как бригадата работници – поляци на обекта му козирува от 100 метра разстояние и на свой ред татуират образа му върху изпъкналите си като корабни въжета бицепси. В заведението  предлагат  Джони Уокър на промоция и изпивам три. След което минавам през един денонощен магазин на път за къщи, за да напазарувам нещо ( дали не беше маргарин и спагети?!), но се спъвам в пакет домакинска хартия и, за да запазя равновестие, се облягам на нещо на стената, което се оказва пожарогасител. Той се откача и пада с гръм и трясък върху плочките. Аз се изплашвам, защото моментално си представям как можеше да се стовари върху крака ми, обаче като виждам как касиерката се изплашва тройно повече от мен и си глътва дъвката тъкмо преди да направи балонче с нея, ми става и гузно и смешно и не вдигам скандал.

Сряда е последният ден, в който през тази година (а и изобщо!) мога да бъда с W.W. Другата седмица заминава за Щатите (пак), но този път вече не знам дали ще седя  у дома като вдовица на американски снейперист в Афганистан и ще рева. Любовта, приятели мои, наистина е като бойно поле (простете за изтърканата метафора!)  и в края на деня, когато битката е приключила, винаги се търкалят по няколко глави  надолу по хълма, докато не цамбурнат в окопа, пълен с кръв и кал. Другият месец, когато американското приключение приключи, това може да е моята глава. А може да е и главата на W.W. Кой знае!

Въпреки суровостта на момента с раздялата, и двамата сме леко тъжни и напрегнати, но понеже не е куул да го показваме, го крием под разни части от дрехите си.

После обаче пием Ballantines и си разказваме забавни моменти с напиване от минали лета. Aз, например, разказвам случката, когато по време на една почивка в Созопол заедно със сестра ми, се напих в един текила-бар на пристанището до такава степен, че реших, че мога да си изляза през масата за билярд. А после се изпиках по средата на амфитеатъра.

В четвъртък сутринта  се събуждам само с една леща - тази от дясното око липсва. Чета сутрешните съобщения от W.W. в whatsapp само с лявото око и си мисля колко ще ми липсва и колко лигаво от моя страна ще бъде, ако сега се разрева.

Но не се разревавам.

Не веднага.

Първо си измивам зъбите, сипвам някаква телешка храна на Базука, правя си кафе и чак тогава се разревавам.

После ритуално изхвърлям четката му за зъби, както съм виждала да правят във филмите.