В живота на всеки заклет веган като мен идва един момент, в който се плесва по челото и си казва: „Мамка му, какво стана, бе!?“ Обикновено това е момент, в който дълбоко вкорененото (особено у българина!) чувство за непреебаност надделява над отдавна установението здравословни хранителни навици. Или да си кажем направо –  това е моментът, в който веганът се озовава на коктейлно парти с шведска маса като единственото нещо, което може да яде, е украсата на блюдата.

Този момент за мен настъпи във вторник вечерта, когато застанах очи в очи с една пържена наденичка на коледната маса (или julebord, както й казват по ония северни земи) в резиденцията на норвежкото посолство някъде в Бояна. Погледахме се изпитателно с димящата наденица около десет секунди, после извърнах поглед към W.W. и моментално установих, че и в неговите тъмнокафяви и по говежди топли и спокойни очи, се чете стаен ужас.

-       -   Има само свински неща! – констатира той с най-тихия басов тембър, на който е способен, без обаче нито един лицев мускул да трепне и да развали безупречната му строго официална физиономия.

-          - Виждам! – прошепнах обратно.

Виждате ли, проблемът е там, че W.W. може и да не е веган/вегетарианец/марсианец, обаче не яде свинско месо. А да! И перпуциумът си му е на мястото, ако това се чудите, т.е. не е и мюсюлманин. Тази му хранителна екстравагантност датира от около година и нещо и никога не е била проблем (за разлика от моите вегански претенции, когато сме в ресторант и е мой ред да си поръчам). И сега нямаше да е big deal,  ако неговият свински целибат не вкарваше и двама ни в графата на много-пречуканите-гости на това джингълбелско парти.

-        -   Forsyn dere med en velkomstdrink! – със сърдечен жест посланичката тикна в ръката ми порцеланова чашка с греяно вино с билки.  Напитката беше прекалено сладка на вкус и прекалено лепкава на разливане. Но това всъщност дойде като подсещане, че при така стеклите се обстоятелства се налага да наблегнем на напитките.

Стегнат в перфектно скроено тъмносиньо сако, с папионка на точки за разкош и с изражение на посланик на добра воля към ООН, W.W. трайно се позиционира до мокрия бар и двамата сервитьори горе-долу обсулужваха най-вече него през остатъка от вечерта. По едно време самата аз се озовах с две чаши бяло вино в двете ръце, от които само средно доброто ми възпитание ме възпираше да не отпивам едновременно.  

Разбира се, ефектът от виното, погълнато на почти празен стомах (трите парчета варен картоф не се броят за вечеря) не закъсня и когато забелязах една колежка от катедрата по скандинавистика, която засичам само на някой и друг семинар в чужбина, се впуснах към нея, обесих се на врата й и възкликнах: „Откога не сме се виждали, пачаааа!” 

С непознатите гости на приема също не показах най-добрите си черти на характера (всъщност тях можете да ги откриете описани прилежно само в мотивационните писма, които разпращам в желанието да си намеря работа  в друг университет, в който студентите ми да знаят поне на кой континент се намира страната им).  С W.W. си намерихме места за отмора на меката мебел в по-малкия салон, които две матрони с кожени палта, изкуствени цветя, изкуствени перли и ефективна менопауза великодушно обявиха за свободни (понеже техните половинки в този момент се бяха завъртели около мокрия бар). От крайно повърхностния ни small talk разбрах, че единствената причина, поради която са получили покана за приема, е, че съпрузите им са норвежки граждани. А те, както се уверих не след дълго, бяха класически екземпляри на своята нация за сътветната възрастова група (65 – 210 години) – червендалести и вдъхновени пенсионери. Нямаше как да не забележа леката завист, която проблесна в ъгълчето на реститутските им очи, когато мислено сравниха съпрузите си с W.W. и нямаше как пък аз мислено да не отбележа философския факт, че за някои животът е мащеха, а за други – мила майчица.

През следващия един час се социализирахме активно (особено аз, защото червената ми рокля и повишената ми кръвна захар го налагаха) с един професор по литература от Тромсьо (който ясно си ме спомняше от една конференция за Хенрик Ибсен преди три години – била съм му помогнала да разлее вино по чашите на участниците в едно екскурзионно пътуване с автобус отвъд северния полярен кръг) и с десетина студенти по норвежки език, които срамежливо се бяха скупчили около преподавателките си и не смееха даже да отидат до тоалетната.

Тъй като шведската маса бързо беше приведена във вида отпреди да бъде застлана с бялата покривка, партито свърши още преди десет и аз свирнах на шофьора си да дойде да ни вземе.

Докато в мократа студена нощ колата ни носеше по осветените в жълто софийски булеварди,  шофьорът се опитваше да диша през устата, за да не се опиянява от алкохолните изпарения, излизащи от моята уста, а W.W. беше забил нос в дисплея на айфона си.

Намерих на дъното на чантата си една счупена на две солета и я изядох.