Някой е казал (дали пък не беше Опра?), че колкото повече се упражняваш в това да не правиш нищо (понеже нищо не може да се направи в повечето прецакани житейски ситуации), толкова повече Вселената те възнаграждава.

Много ми харесва това логическо съждение.

Всъщност не знам дали ми харесва толкова, понеже осмисля донякъде латентното ми напоследък съществуване (на практика аз не правя нищо по цял ден, а даже и не чакам някой да ме възнагради за това. Най-малко пък Вселената) или защото отдавна съм стигнала до извода, че всички усилия да постигнеш това, което желаеш, са напразни, понеже и без твоите нелепи усилия божиите лайна или божията благодат ще се стоварят един ден върху главата ти с пълна сила. Така че why bother anyway?       

Преди два месеца една позната ме спря на главната улица; каза, че тъкмо се връща от пазар и че редовно чете блога ми, а понякога препрочита по-добрите постове по няколко пъти, за да запомни скритите послания в тях. Честно казано, не знаех, че има такива, но ако тя ги e открила за себе си, толкова по-добре за нея. Стига, разбира се, да не става въпрос за послания от вида на „Сипи си едно голямо питие, докато работиш на струга!“ или „Ако гаджето ти се кани да те прее*е, нае*и го първо ти… с флакона на дезедоранта!“

-         - Защо не напишеш нещо за това как никога не се получава така, както го планираш? – попита моята позната и остави на пейката до себе си торбата със седемте килограма картофи.

-          -  Тоест че си тръгнала на пазара за смокини, а си купила картофи?

-          -  Ха-ха! Е не, в по-глобален аспект. Човек си мисли, че трябва да постигне това и онова до едикаква си възраст, но когато стига тая възраст и се огледа, установява, че нищо не е такова, каквото го е планирал.

-          -  А може би не трябва!

-          -  Какво имаш предвид?

Тогава не й обясних какво имам предвид, затова ще го направя сега.

Най-лошото,което може да ви се случи в живота не е да се разболеете от рак. Или жена ви да роди от друг по-красив и с повече коса от вас. Най-лошото е да си въобразите (или да се оставите другите да ви втълпят) още от ранна възраст, че заслужавате да ви се случват хубави неща. И също че трябва да подредите живота си така, че да прилича на lego-land, понеже това е, което очакват от вас – мама, татко, бабите с плетените жилетки, съседите, пред чиито очи сте израсли,  обществото по принцип. О-о, а Обществото има особено големи очаквания! Очаква от вас да имате разточително-деградивен пубертет в рамките на умереното, да броите до дванайсет на абитурентския си бал, подал глава през шибидаха на скъп автомобил, който е на приятел на един приятел на баща ви, да запишете някакво висше, понеже през следващите четири години трябва да имате достатъчно време за гуляи, мачлета и свалки с бавноразвити момичета с бързоразвити вулви, както и да попътувате по света (разбирайте: да прекарате две-три лета подред в някой долнопробен хотел за бели дебелаци от средната класа в Юта, където ще ви плащат по-малка и от минималната надница, за да сменяте чаршафи и да чистите повърнато).   А през втората част на живота си Обществото очаква да попътувате още малко (до Гърция и Македония задължително!), да се ожените, да имате две-цяло-и-пет деца (ако може да не са циганчета или с вродени заболявания, понеже и в двата случаи ще сте прецакани), да се интересувате от футбол, да имате голям балкански, необрязан пенис, да не пиете ракия без мезе и изобщо да сте щастливи и преуспели по начин, по който повечето от бившите ви съученици не са, понеже са или разведени, или в затвора, или гейове.

Познавам поне десет човека, които са нещастни (без по принцип да знаят, че са нещастни!), именно защото са планирали и продължават да планират живота си според правилата на lego-land.

Да вземем Kака Марето, например, и нейния вечно вкиснал, преждевремнно състарен съпруг. Тя все още мечтае  от името на двамата (понеже притежателят на пениса, известен като Черния рицар, отдавна вече няма никакви мечти, а само лошо настроение) да спечелят заветната зелена карта и веднъж завинаги да заживеят в The Only Possible Country Where Dreams Come True (и това не е приказното царство Арендал от анимацията Frozen). И колкото повече Кака разправя как ще заживеят там “happily ever after”, ще си купува кофи с пържено пиле и дрехи на GAP на разпродажба, толкова повече битието им ги забива в недоразвитата югозападнобългарска провинция, където тя е библиотекарка, а той е …ами, вкиснал!

Или Тилко Канаферов с неговите дипломи от престижни западни университети! Имаше време, когато Тилко беше напълно убеден, че корпоративна Европа го очаква с хляб, сол и кана купажно вино да слезе от самолета на Lufthanza, за да започне своя нов живот извън родината. Въобразяваше се, че е само въпрос на минимално усилие да постигне великата кариера, която другите и той самият очаква за себе си. Само преди две седмици Тилко получи стотния отказ на кандидатура за работа.

Или всички тези наперени млади хора, които всеки септември прекрачават прага на университета с мисълта, че животът е пред тях, че никога за нищо няма да бъде късно и че усилията им един ден ще бъдат възнаградени стократно. Ама не, защо пък усилия! Майната им на усилията, след като чичо им е владика, а в джоба си винаги се намират пари за черно Джони в дискотеката! Понеже и да не полагат усилия, все някой ще трябва да поеме отговорност за бъдещето им и да ги превърне в това, което Обществото очаква от тях. Но в крайна сметка и техният живот ще се окаже пълен провал.  

Ами ти, Вуче, ще кажете вие? Къде си ти може би?

Аз съм си тука, мерси, че попитахте. И нищо не искам вече. Не, всъщност излъгах ви. Искам нещо. Искам да си пия на спокойствие и да ми мине коляното. Искам босилекът, който съм засадила в саксия, да не овехне през зимния сезон. Искам червилото ми да се съчетава перфектно с червената ми чанта. Искам прането ми да мирише приятно. Искам след вторник да дойде сряда. Само толкова.

И ще ви кажа защо. Защото някой някога беше казал (възможно е пак да е Опра), че най-хубавите неща се случват, когато не се опитваш да ги контролираш. И не ги очакваш изобщо.

неконтролираните хубави неща са като меден месец

Не съм имала меден месец.

По-добре мляко в хладилника, отколкото крава в кухнята.

Аз съм заклет ерген.

абе да ти кажа, като всички ценни стоки и ергените се фалшифицират

Хареса ми например извода, че най-хубавите неща се случват, когато не се опитваш да ги контролираш и не ги очакваш изобщо. Абсолютно вярно, но има само една малка подробност, която бих желал да допълня - след като си си скъсал задника от напъни да ги контролираш и безуспешно си ги чакал да се случат цяла вечност. Но ако това се признае, чаровният блясък в очите отстъпва на потискащото фанатично усърдие, от което побиват тръпки.