Доколко добре познавате човека, който сутрин влиза в кухнята по гащи, докато си пиете кафето, и съобщава със заговорнически тон:

-          В едно царевично зърно в лайното ми  имаше отпечатък от предните ми зъби! Искаш ли да го видиш?

Какво отговаряте на такъв ведър, сутрешен въпрос? Опциите са няколко:

“Take a picture,  post it on your Facebook wall, baby, and see how many likes you gonna get!”

“И по-впечатляващи работи съм виждала! Помниш ли като бяхме в горската хижа, катеричокът, който чукаше ботуша на майка ти?!“

или просто:

„Веднага пусни водата в тоалтената!“

По принцип ако има човек, който за сравнително малката си възраст да е по-добре възпитан, сдържан, учтив, даже леко консервативен от W.W., нека веднага си вдигне ръката! Няма такъв, нали? Така си и мислех.  Обаче всяка монета си има две страни. Езито на W.W. е дoктор Джекил, а турбта  - мистър Хайд. Метафорично казано, разбира се. Не че като се падне турб, той се превръща в огромно, мускулесто чудовище, което трепе подред беззащитни жени и троши LED телевизори на музикалния фон на Slayer. По-скоро в моментите, в които обърне плочата, W.W.  реве на анимационни филми, депилира си краката и слуша Лана дел Рей.

Знам какво ще кажете! Това, което ВЕЧЕ си мислите, си го мислите на толква висок глас, че ми продъни ушите. Но НЕ Е ТОВА, което си мислите!

Друго е.

Ексцентричностите на иначе крайно обрания откъм поведение мой благоверен приятел, който има аристократичната осанка на Лорънс Оливие (мир на праха му!), тембър на гласа подобен на този на Джоко Росич (Бог да го прости), и задни части като тези на Пол Уокър (мамка му, защо продължавам да го сравнявам с мъртви хора?!?!), изпълзяват от най-тъмните дебри на човешката психика (за разнищването тайните на която трябва да благодарим може би на дрyг един покойник – Зигмунд Фройд).

В понеделник, например, си седим с W.W. в щедро декорираната ми с флорални мотиви кухня, ядем остатъци от снощна пица и пием Johnny и вода от чешмата. Но понеже по едно време разговорът замира, той решава да върне съспенса във вечерята, любовния ни живот и очевидно в този блог, зявявайки следното, ама шепнешком:

-          Знаеш ли какво? Понякога изпитвам много силно желание да се изпикая върху тест за бременност.

Знам какво ще кажете. Знам!

Чуваш такова нещо и автоматиччно поглеждаш надолу, за да се увериш, че циците ти са на мястото, а и неговият пакет също. И ако цялата полова екипировка си е по местата, тогава какво правим? Как реагираме?

-          Кога това? – питам аз.

-          По принцип, казвам.

-          Аха.

Отпивам гаргантюелска глътка от уиските си и окражително го потупвам по гърба.

-          Добре. Доообре.

Леко се чувствам като докторка, която успокоява пациент, макар да знае, че състоянието му не върви към подобрение.

-          Ще изядеш ли последното парче, понеже аз повече не мога? – казвам накрая, с което Игрите на глада за тая делнична вечер успешно приключват, без да има жертви и дори минаимално пострадали. Сойката-присмехлка живее. Поне засега.

На другия ден излизам както винаги по-рано от час (този път обаче се оправдавам с ходене на зъболекар – досадна лъжа-клише, but it always works!) Обаждам се на W.W. и му казвам, че ще го чакам за късен, даже предвечерен обяд в ресторант в центъра, така че да вдигне хубавия задник от стола зад лаптопа и да идва, понеже мразя да се храня навън сама. (Вкъщи може, даже е препоръчително да го правя сама, понеже по принцип мразя да ям с прибори, а и половината опашка на котката е винаги  в чинията.)

-          Има ли нещо? – пита ме W.W. с притихналия джоко-росовски тембър на гласа, който използва, когато; а) усеща буря, б) усеща ПМС, в) усеща, че е в лоша стратегическа позиция.

-          Да. Имам нещо за теб!

-          Ура!

Бъркам в чантата и вадя една опаковка Sure Check.

-          What?!

-          Няма „what”! Фройд казва, че причина за неврозите са потисканите желания и фантазии.  А аз не желая да се невротизираш заради един тест за бременност. Затова ти купих току що.

W.W. избухва в смях по начин, който кара сервитьорката ни да си помисли, че нейният клиент получава епилептичен подарък. После, преди да можем да си разменим каквито и да е други реплики, свързани с фантазиите, австрийския темерут с пурата и размножаването, към нас в ресторанта се присъединява Хесус – фризьорът, който веднага ни обръща внимание върху новите си маркови очила, блузата си с щампован тигър и снимка на някакъв напращял мъжага само по гащи и татуировки, който му търси приятелството във фейсбук.

Вечерта, вече в уединена, полу-семейна обстановка (понеже с Базука никой от нас не е свързан нито кръвно, нито спермно), W.W.  се налива с вода, за да му се припикае по-скоро. Когато това се случва, разопакова теста и започва да чете  внимателно инструкциите, които се простират на 24 страници със ситно напечатан текст.

-          Абе махни го това! – присягам се аз през масата и изтръгвам листовката от ръцете му.  – Няма какво четеш – отиваш, пикаш отгоре и това е!

-          Сигурна ли си? – W.W.  ме поглежда изпод вежди. Недоверчив е.

-          ДА!

-          За теб взе ли си?

-          Не, разбира се.

-          Защо?

-          Защото знам, че не съм бременна! Тестът се прави от жени… от хора, пардон – предвид твоя случай, които имат съмнения.

След минута-две W.W. се връща от тоалетната и тържествено поставя теста върху къс тоалетна хартия върху масата.

-          Трябва да се изчака минимум пет минути и максимум десет! – казва той със сериозен тон. Явно тайно все пак си е прочел инструкциите за експлоатация! Винаги подготвен! За всякакви ситуации! Такъв си е моят W.W.

Заглеждаме се в новините по Нова. Теорията на относителността на Айнщайн работи, понеже буквално чувам как секундите тиктакат от вътрешната страна на черепната ми кутия.

-          Мислиш ли, че е странно, че се чувствам напрегнат?- пита по едно време W.W. , докато нервно си гризе нокътя на  средния пръст.

-          Определено мисля, че да.

-          Защо?

-          Защото … за бога, дори не знам защо си правя труда да ти отговоря на този въпрос!

Минават пет минути (приблизително) и W.W.  отгръща салфетката с внимателен жест – все едно разповива малко бебенце.

-          И? – питам аз с крива физиономия, докато наум си мисля, че вместо да си кyпувам малка кола в бонбонен цвят за градски условия трябва да си купя фадрома.

-          Една чертичка! – официално обявява W.W.  и облекчено въздъхва, понеже така е виждал да се прави по филмите.

Мисля, че тук е моята роля да изрева тържествуващо: “Ура! Не сме бременни!“

След което доглеждаме новините, минаваме пет-шест епизода от любимите ни сериали и неочаквано е станало посред нощ. Вече облекчен от тежкото бреме на бащинството, дегизирано като майчинство, на W.W. му се връща апетитът с неочаквана сила и той се втурва да си пече кроасани.

Часът минава два след полунощ.

Харесва ми да не сме бременни!