Аз съм малигнена туморна маса в организма на една добре смазана бюрократична, псевдо-образователна машина, каквато е университетът, за който работя. УЖ работя! А реших да работя наужким още преди две…три…да ги направим направо пет години.  Причините са много и естествено няма да навлизам в подробности, понеже иначе този пост ще заприлича на някой от многото „социално адекватни“ текстове, с които мрежата е направо задръстена, понеже половината население на тая държава се изживява като велики критици на своето време.  И поради това същите тези текстове са хем клиширани, хем скучни като гъза на стара мома. Не, мерси. Това не е по моята част. Или не е „моята чаша чай“, както биха се изразили лондончани на техния пословичен кокни диалект. Нее, сър. Аз няма да анализирам и критикувам недъзите на висшето образование у нас. Понеже НЕМА СМИСЪЛ – те са си очевидни: астро-физици продават домашна сливова ракия на коопераативния пазар, а овчари, които пишат „швеТски“ и „ДимитАр“, получават служби в министерства. It’s actually fun – като в книжка на Луис Карол. А аз съм Лудия Шапкар –търча нагоре-надолу и им кроя шапките на всички.

През изминалите две-три седмици, откакто ми изтече и последният отпуск по болест, не свърших никаква работа. За сметка на това обаче написах две заплашителни оплаквания до декана, полях растенията в офиса, възхитих се лицемерно на фалшивата чанта Michael Kors на колежката по френски и се осведомих защо те двете с колежката по немски са се скарали във фитнеса миналата седмица.

Питате се сигурно кога съм работила? Не съм. Обикновено правя така: Домъквам се в университета към обяд, влизам в залата, в която трябва да имам семинарни упражнения, без да си свалям тъмните очила, и казвам: „Тихо, че ми е малко лошо!“  И децата мълчат – какво да правят. Понеже знаят, че не е желателно да ме ядосват, преди да съм се свестила след снощното си напиване. Но колкото и да са деликатни и внимателни, ядосването рано или късно се случва. Неминуемо е. То е като буря в буркан – не можеш да я задържиш дълго вътре.

Всичко започва съвесем невинно. Решавам, например, че този конкретен ден ще си отбия номера като си говорим за лазерна депилация на подмишници през първите 45минути, а след почивката мога да си кръстосам краката върху катедрата,  да извиквам студентите един по един на дъската, и, за не си личи от сто километра, че всъщност целта ми е да огледам кой как е облечен днес, да ги карам да превеждат по едно изречение – уж за да проверя как се справят с употребата на спомагателните глаголи. Дрехите на деветдесет процента от студентите, разбира се, са пълна отврат, а за косите им да не говорим, но това, което се случва с езика на Шекспир, Чосър и Дейвид Бекъм през следващите минути е още по-брутално!

Излиза, например, една девойка, която носи внушителното име Атина  - облечена е с тъмносиньо яке от изкуствена кожа, комбинирано с шал в безобразно неподходящ  друг нюанс на синьото; дънките й изглеждт като ушити на  ръка от слепи камбоджански деца, а обувките й са от модерните за сезона – високи до глезените, с много железца и хлопатари, и с подметки, които биха предписали на деца с детски паралич.    Казвам й:

-          Преведи „Кога е написана „Война и мир“?“

Тя поема маркера в несигурната си, леко трепереща ръка (която със сигурност обаче не е треперила предната нощ,когато е поела нечий ентусиазиран пенис след  лежерно прекарана вечер в чалготеката) и започва да пише. Скръц-скръц-скръц – скърца маркерът по дъската. Почти ме успива този звук, обаче много скоро сблъскът с чудовищният интелект, който е зле прикрит под така описаното по-горе евтино облекло, успява да ме изтръгне от унеса като мълниеносно кроше в лицето.

Когато се обръщам и поглеждам към дъската, половината група вече се превива от смях.

-          Какво??? – вдига изписаните си с кафяв молив вежди Атина, недоумявайки с какво толкова е предизвикала подобно ожвление сред иначе скованите от апатия и мързел свои колеги.

Е как с какво? С това:

When is writen «Emir”?

-          Ама какво, да го е*а, е ЕМИР??? – промълвявам аз и се отпускам безжизнено на стола си.

-          „Война и мир“ на цигански, госпожо! – обажда се някой от задните маси.

-          Атина?

-          А?

-          Давам ти 30 секунди да поправиш това безумно изречение.

-          Ама какво му е?

-          ВСИЧКО му е! Болно е от СПИН. От чума! И от рак!

Девойката в синьо е по-скоро развеселена, отколкото притеснена. Откъм аудиторията започват да й подсказват версии на превода. Тя успява да закачи някоя и друга дума, в резултат изпод магическите й пръсти на което се ражда друг шедьовър:

When is writen “Wear and piece»?[1]

Откъм аудиторията се дочуват освирквания и дюдюкания. Атина продъжава да се хили като тиква, а аз се псувам наум, задето на път за университета, не съобразих да мина през някой супермаркет, з да си купя бутилка коняк. Само алкохолът, както вече ви е известно от един предишен мой пост, е в състояние да притъпи една такава емоционална и най-вече интелектуална болка! Но уви! Пих само чай! САМО чай!

-Атина?

- Да?

- Знаеш ли какво?

Тя поклаща глава, ама лекичко, за да не й се развали някоя букла.

Въздишам.

-          Атина, аз съм сигурна, че родителите ти те обичат въпреки… това. Въпреки всичко!

Нова вълна от смях залива аудиторията.  Изглежда всички са разбрали ироничната шега. Без Атина. Тя се изчервява. Сигурно си мисли, че й правя невероятен комплимент. В този момент вече ми е толкова тъжно, че съм на прага или да се разплача, или да изпия още една чаша САМО чай. Моля Атина да си седне и разпускам групата.

Остатъкът от работния ден прекарвам в кабинета си със слушалки в ушите, слушайки музика, докато си цъкам клипчета в YouTube. Разбирам, че е време да си тръгвам, когато  двутонната чистачка Гера влиза, отпуска  тлъстото си туловище върху един стол и казва, че ще си провери мейла, преди да „хване“ пода с парцала.  Преди да си тръгна, разбирам, че колежките по немски и френски частично са се сдобрили, а  в учебните зали утре шели да пуснат парното в резултат на моята писмена заплаха, че ще предизвикам проверка от инспектората, ако темпратурата не се вдигне над пет градуса.  Пука ми! Аз вече съм решила, че ще отида при д-р С., на когото давам уроци по норвежки, и ще си взема болничен за възпалени хемороиди.

[1] В превод на английски романът на Толстой е War and Peace. Студентката обаче неправилно изписва думите, които й подсказват: wear – нося, облечен съм; piece – парче.  Освен в лексикално отношение, изречението е объркано и граматично. Правилният въпрос би бил: When was War and Peace written?