Събота вечер е, но аз решавам да не излизам с двете си единствени приятелки, останали ми на този свят, Кака Марето и Калина, понеже след като съм прекарала почти цял следобед в източщително пазаруване в столичен мол, ме е свила интракостална невралгия. Отстрани, вдясно. Прилича малко на болки в черния дроб, но не е. Проверих. Понеже черният дроб (в случай, че вече е гангренясал заради скортечна цироза) няма как да боли като се изкашляш. А иначе интракосталната невралгия боли, та майката си трака.

Вместо да се напивам с гореспоменатите жени някъде на открито, тоест на около нула градуса температура, понеже са пушачки и предпочитат да умрат от менингит, отколкото да пият без да пушат, решавам да си дръпна някой филм и да си го изгледам в компанията на половин бутилка бордо. От трейлъра на хоръра Exits (2014), например, научавам за пореден път как американските младежи предпочитат да прекарват уикендите си, а именно – търчейки като обезумели из обширните лесове на Тексас, докато Голямата Стъпка[1] ги гони, защото … ами за да ги изяде, предполагам. Не съм фен на криптозоологията, която по принцип е една псевдо-наука, именно заради ненадеждните описания на очевидците и липсата на научни доказателства, и затова нямам представа с каква цел едно подобно същество би могло да преследва група хормонално необуздани тинейджъри. Може да иска да ги яде! Но може и да иска  да играе с тях бридж-белот!

Това, което мога да кажа със сигурност и което няма нужда криптозоологията да обяснява по какъвто и да е начин е, че моят уикенд към този момент въобще не е толкова вълнуващ в сравнение с този на Саскуоч и на тексаските младежи. Няма гонене, няма гори, няма такива неща.

Снощи, докато си бях пуснала за фон Нова ТВ и слушах тъпоумията на тризначките от Благоевград, които твърдяха, че ще осъдят някои известни лица от родния шоубизнес в ООН, си говорих с моя наскоро припознат като дружка за игри коафьор Хесус.

Хесус отмаря лежерно във всекидневната си

След като си споделяхме, и споделяхме, и споделяхме, установих, че понастоящем Хесус има три основни  грижи, които са му легнали на сърцето и го морят емоционално. Първо, как да спре да си купува маркови очила. Второ, как да си върне обонянието в пострадалия преди години при катастрофа нос, за да може пълноценно да се наслаждава на просекото, моцарелата и добре поддържаните пениси. Трето, как да си намери гадже, с което да заминат за Бразилия и там, по плажовете, на воля да се разхождат всеки ден с нов чифт от 30-те килограма  закупени маркови очила. За финал на разговора ни едно морно и изстарадано двустишие в немерена реч прелетя с прекършени криле разстоянието от 900 метра, което дели апартаментите ни, и кацна на дисплея на телефона ми:

Лека нощ, самотно тяло,

Ти наказано си пак!

И после заспах.

На сутринта зимата беше дошла. Почистих от перваза на прозореца си  повръщаното от горните етажи, в което преобладаваше доматеният сос и шунката, пих кафе, преборих се с Базука за една кифла и погледах малко предаването на Люба Кулезич.  После се увих добре в  дрехи, якета и шалове и потеглих за София.

До мен в претъпкания автобус седна 130-килограмов мъж, който ми остави точко толкова място, колкото да издишам отровен от лоши помисли въздух. Чувствах се като пациентка на психиатрията, прикована с ремъци към стол за изтезания. Не можех да бръкна дори в задния си джоб, за да си извадя телефона, затова слушах каквито песни ми размесваше софтеуеърът на LG. Когато обаче почна The Whiter Shade of Pale в изпълнение на Ани Ленъкс, един спомен ме връхлетя с таква сила, че едва не ми откърти добре полирания преден мост на долната челюст. Верно, историята е толкова захаросана, че може да ви докара диабет, но пък е и миличка по някакъв перверзно-дисни-ченъл начин. Миналия декември слушах тази песен отново, докато пътувах с градски автобус за София, за да се кача на самолет, който да ме отведе при моя приятел Тимо в Париж. Предната вечер бях целунала W.W.  за първи път и тогава, в автобуса, бях толкова влюбена, че не пеперуди ми пърхаха в кореми, а цели алигатори се шляпаха екзалтирано в микро-басейна на стомашната ми течност. Нямам никакви спомени нито на кое летище съм се прекачила, нито как изобщо съм стигнала до Франция. Главата ми просто я нямаше на раменете!

Миналият декември беше това…

А сега, почти година по-късно… Сега гледам как W.W. връща сервитьора с жест а la Мая да смени чинията, в която е сервирано скъпото му патешко магре, понеже „нали се сещате, че така ми е абсолютно неудобно да си го нарежа с ножа“.  И пак съм влюбена.

Само че вече не мога да преценя дали съм влюбена в W.W.  или в собствената ми идея за него.

Магрето струва половин средностатичстическа пенсия, но за това ще поговоря с Хесус утре, когато се видим на обедно кафе. И той е сложил поредния чифт прескъпи маркови очила, заради които през следващите две седмици ще ходи гладен и жаден, както има една дума.

На връщане в автобуса ме подкара на дрямка, понеже за сефте пътувах сама на двойна седалка. За да се държа будна, творих изкуство с пръсти върху студеното, запотено стъкло.

[1] Big Foot, известен също като Саскуоч („дивият човек от горите“)  е фигура от северноамериканския фолклор, за която се твърди, че обитава усамотени гори, най-вече в северозападната част на САЩ и канадска провинция Британска Колумбия.