В американския психо-трилър от 1995 г. „Имитаторът“ (The Copycat) Сигорни Уийвър е в ролята на университетски преподавател по криминална психология, която се съгласява да помогне на местната полиция в залавянето на сериен убиец. Това, с което съм запомнила филма обаче, не е стандартният за този тип жанр сюжет, а фактът, че  след брутално нападение, героинята на Уийвър развива силна форма на агoрaфобия[1], поради което години наред не е напускала дигитализирания си апартамента, а единствената човешка връзка с външния свят е асистентката й.

Понеже аз самата съм от хората, които не могат да прекарат и ден без поне за един час да са излезли навън, макар и само да си купят пакетче семки или бутилка водка „Финландия“, главата не ми го побираше как е възможно да прекарваш живота си между четирите стени на жилището си. Но понеже в живота има баланс  (в което съм безкрайно убедена!) и нещо винаги се случва за сметка на нещо друго, затова на мен,  от всички хора на света, ми се падна да живея с котка, страдаща от агoрaфобия! Как и защо я беше развила за мен и до днешен си остава пълна загадка. Разбира се, има някакъв процент вероятност, по примера на случая с героинята от „Имитаторът“, приятелката ми Калина да е нападнала още невръстната Базука, докато съм била в чужбина на конференция,  и се е опитала да я удуши с палец и показалец. Но не ми се вярва да е станало това. (Макар че, като се замисля, след години, когато и да е идвала у нас, за да клюкарстваме, да пием вино и да гледаме предаването на Карбовски, Калина почти всеки път се е конфронтирала с Базука. Веднъж дори Базука така я перна с лапа през ръката, че й спука вена със стоманения си нокът, поради което Калина си чувстваше ръката изтръпнала в продължение на няколко дни!)

Ясно беше, че нещо не е наред, понеже за първи път през живота си виждах разгонена домашна котка, която при вида на отворена външна врата, не си и помисля даже да припари до прага, за да хукне навън, понесена на крилете на любовта,   за да остави някой едноок уличен котарак да свърши в нея. Превозването й от място на място е оказа истинско късане на нерви. За нея, за мен и за шофьорите на такситата. Всеки път, щом се наложеше да я откарам някъде  и тя се озовеше в автомобил (обикновено напъхана с шутове в пътна чанта, понеже клетките отдалече ги разпознаваше като потенциалнна опасност и ги заобикаляше с ръмжене), паниката я обземаше на секундата, сковаваше се цялата и започваше да вие като вълк. Всъщност ужасът й от напускането на апартамента беше толкова силен, че започваше да хипервинтилира с отворена уста също като човек под голям стрес, който всеки момент ще получи инфаркт.  И това едва ли не се случи с нея, когато я отведох във ветеринарната клиника, за да бъде кастрирана един юнски ден преди пет години. Мъчителен момент, завършил с множество драскотини (и под драскотини разбирайте смъкване на кожата до кокъл) и психическа травма, която шофьорът на таксито сигурно е успял да излекува с поне 55 литра домашна ракия, 12 литра мастика и анална пенетрация на 67-годишната съседка, която в последствие се оказала учителката му по литература от пети клас  и която най-после, след цели 30 години, имала повод да го похвали за нещо!

За себе си обаче прозрях ужасяващата истина, че с тази котка… с ТАЗИ КОТКА….

… ще съм закотвена на това място, в този град… завинаги!

Когато през пролетта на 2010-та година се канех да замина да живея в Стокхолм за известно време и, разбира се, ми беше невъзможно да накарам който и да е християнин да се грижи за Базука през това време (защото всичките ми приятели и познати вече откровено я мразеах и/или се страхуваха от нея, защото след кастрацията се беше превърнала в дебела, зла особнячка, която дереше и нападаше всички поред), реших, че ще я взема със себе си. Само че поне петдесет директиви на ЕС не ми разрешаваха да направя това без необходимите предварителни ваксинации, документи и прочее.  Доктор Вера ме уведоми, че на първо време Базука ще има нужда от идентификационен чип – нейния паспорт към по-добрата част на Европа. Хубаво, казах, само че няма начин да мина през целия този ад отново, за да я докарам в клиниката. Има ли начин ти да дойдеш и да я упоиш на място, пък после я прави, каквото искаш?

Когато д-р Вера пристигна една сутрин у дома, понесла съмнителна си докторска чанта, Базука веднага надуши неприятност и се скри. Направих кафе, седнахме да си говорим,  за да я заблудим, че това е просто едно приятелско посещение.  Кафето премина в  бири, бирите във водки, докато най-накрая Базука я отпусна нервата и реши да излезе от прикритието си. И това беше моментът за д-р Вера да действа. Аз успях да заглавя Базука между бедрото и предмишницата си, а докторката я нацели в дебелата гъзица със спринцовката с упойващо вещество. Базука нададе вой като сирена за оспасност от изпускане на газ в промишени условия и хукна да търчи като обезумяла  без посока из целия апартамент. Аз много се изплаших, a миксологията от напитки в стомаха ми взе тревожно да се бунтува, докато стоях като парализирана в ъгъла на кухнята, повтаряйки: „Ужас, ужас, ужас!“ Обаче като гледах с какво спокойствие доктор Вера си пие питието и си пафка цигарката, си казах, че може би пък ужасът не е чак толкова голям.

-          Споко, бе Вуче, ще се кротне до една минута и тогава влизаме ние.

-          Къде влизаме? Нали вече сме вътре!?

-          Не бе, такава е думата. Искам да кажа, че тогава се намесваме – пъхаме я в клетката и я носим в клиниката. Седни и си пийни, стига се тресе!

-          Не мога! Извън контрола ми е!

Но както каза Вера, когато упойката взе да действа, Базука изпадна първо в състояние на дезориентация, стрелна се, все още изпълнена със сили, обратно в кухнята, направи едно кълбо на смъртта върху дивана и се напъха зад хладилника. И понеже беше дебела, се заклещи там.

-          Броим до десет, - каза с пълното спокойствие на света, на което само докторите са способни, Вера  - след което проверяваме жизнените показатели.

На 11 жизнените показатели бяха в нормата като на животно под наркоза, но проблемът беше, че котката все още беше заклещена зад хладилника.

-          Какво правим? - прехапах устни аз.

-          Местим хладилника, - каза д-р Вера и, закрепила фаса в ъгълчето на устата си, запретна ръкави и обгърна хладилника от едната страна. И понеже аз не реагирах по никакъв начин, беше принудена да ми даде някакъв вербален  стимул:

-          - Айде, бе Вуче, да му еба майката, мини от другата страна и дръпни!

Преместихме хладилника,доколкото можахме, и безжизненото тяло на Базука тупна на балатума, вдигайки възмутително облакче прах.  Идърпахме я леко за опашката и я сложихме в клетката.

След няма и час Базука вече се беше сдобила с подкожен чип, който й гарантираше легитимност и гражданство в Европейския съюз, а на мен – правата да я направя шведка.

Само че не било писано това да й се случи…

[1] Агорафобия (от гръцки: αγορά, площад и φόβος, страх) е вид тревожно разстройство - фобия, страх, изпитван при преминаване през големи открити пространства. Това състояние може да се придружава или не от пристъпи на паника.