Тъй като, както може би си спомняте, Тилко Канаферов и Венера не живеят в един град към настоящия момент, се налага да се правят някои предварителни, понякога и сложни маневри, за да могат двамата да осъщестяват физически контакти. Наистина един месец след първата им среща физическите контакти все още се свеждаха само до държане на ръцете под масата, целувки без език и пушене от една цигара, но Тилко силно се надяваше търпението и респектът, който проявяваше към крехката й психика на вече наранено от предишни връзки човешко същество да доведат най-после до желания резултат.  Ситуациятта обаче се комплицира допълнително от факта, че Тилко е на борсата (това се случи, след като през май сам напусна последната си, високоплатена работа в София – заради предългите работни часове, както сам твърдеше, а всеки знае, че стресът на работното място води до куп болестни състояния, включително и до еректилна дисфункция!), а пък Венера трябва да става всяка сутрин в 6:30, за да ходи във фамилната месарница, за да пърли ушите на свинските глави с горелка. Затова, когато този петък  тилковият LG Nexus пльокна, сигнализирайки за следното съобщение от Венера: „Готова съм. Нека го направим!“, той не се поколеба и за минута, отиде при брат си и каза: „Брат ми, за утре колата ми трябва. Отивам в града да чу…“ Тук той се спря и преглътна с мъка, понеже джентълменската му природа на възпитаник на престижния университет „Бокони“ не му позволяваше да се изразява като посредствен средностатически балкански простак.

-          Отиваш в града да какво? – попита брат му.

-          Да чу… Да чуя какво имат да кажат местните относно предложението за смяната името на града им на Цар Самуил.

-          Хм, само за това ли? – погледна го подозрително брат му, но понеже си беше мълчаливец по природа, повече не си даде труда да го разпитва, бръкна в джоба на джинсите си и му подхвърли ключовете за стария опел.

На следващия ден, към 9:45 вечерта, Тилко вече седеше до любимата си в бар Бинджър и с опиянение душеше косата й. Тя пък, усетила въздействието на мистичната си женска сила, не спираше да тръска прелъстително, както си мислеше,  глава наляво и надясно, без да осъзнава, че по този начин всъщност ръси дебели като макарони черни косми в коктейлите на другите клиенти.

-          Ухаеш фантастично! – подшуна Тилко в ухото й, при което кожата на венериния венерин хълм настъхна очаквателно.

Тилко, разбира се, подушваше пропилата се в косата и дрехите й миризма на четворка кюфтета с риган и чубрица, които таткото на Венера по-рано същия ден беше метнал на семейната скара, но  сърце не му даваше да си признае, че е гладен. Затова се ограничи само до романтичната част на обонятелнателна си забележка.

След третите си питиета приятелките на Венера (Кака Марето и Калина) тактично се изнизаха към други заведения, така че на двамата не оставаше нищо друго освен да пристъпят към изпълнение на следващата точка от план-програмата за днешния съботен ден  (който Тилко беше отбелязал в малия си кожен тефтер като „Денят X“ с очакването към този Х да добави още две букви – S и Е).

Докато Тилко плащаше да бармана сметката, усети как ръката на Венера с ловко змиевидно движение се придвижи към чатала на бермудите му в цвят слонова кост. „Ох!“ изохка той наум и изпусна двайсетолевката в купата с фъстъци. Съботата обещаваше да завърши с фойерверки по случай излизането на пениса му от запаса и зачисляването му на активна военна служба.

В таксито на път за Венерини Тилко не спря да коментира с нервна духовитост злободневни политически събития, което се стори малко страно на Венера при положение, че ръката й вече не беше просто върху чатала му, а в боксерките му. Но когато на едно кръстовище шофьорът рязко наби спирачките, за да спре пред неочаквано сменилия се светофар, тя инстинктивно понечи да се предпази от удар в предната седалка, но така и не успя да освободи навреме ръката си от ластика на тилковите гащи и главата й тежко се заби в седалката. От носа й рукна кръв, шофьорът се разпсува, а Тилко се притесни, че ще му изцапа дрехите, а пък той не си беше взел резерни за сменяне. Когато пристигнаха на адреса, Тилко даде пет лева бакшиш на таксиджията като извинение за оплесканата с кръв тапицерия и двамата с Венера се измъкнаха през лявата врата, плътно долепени един до друг, понеже Венера така и не беше успяла да измъкне ръката си от стегнатия ластик на бельото му, а другата й пък беше заета да притиска силно ноздрите й. И в асаньора се качиха странично. Там вече Тилко откопча ципа на бермудите си и венерината ръка отново получи самостоятелен статут.

-          Ела да полегнеш! – загрижено я придърпа към холното диванче Тилко, подбутвайки с крак настрана котката, която надушила кръв още от влизането им, с хищни стъпки и нечисти намерения направи опит да  оближе ръката на господарката си. Само че не попадна на окървавената ръка, а на тази, която миришеше и имаше вкус на тестиси, и затова разочарована се оттегли в ъгъла да наблюдава последвалите медицински процедури.

Докато подлагаше възглавници под врата на ранената си любима, Тилко с огорчение си мислеше: „Замина ми сексът и тая вечер!“ Но нищо, утеше си веднага той, все пак добре, че беше наблизо, когато това се случи, за да види Венера колко загрижен за нея е той.

-          Направи ми чайче! – помоли с престорено детски глас Венера и затвори очи, преструвайки се, че се унася в сън.

-          Зайчe? – неразбрал, попита Тилко.

-          Не бе, ЧАЙ! – ревна Венера и този път тонът беше отчетливо заповеден, без каквато и да е нотка на  дестка невинност.

Докато се суетеше сред все още неопознатите дебри от шкафове, чекмедженца и домакински роботи в търсене на пакетче чай,  Тилко си мърмореше: „Нека ми е! Трябваше да си обуя късите гащи с по-хлабавия ластик!“