В деня на изписването ми от болницата не можех да се чувствам по-напрегната и нетърпелива. Не се бях къпала от пет дни и ми се струваше, че вече мириша на труп. Чаках моя верен SWAT отряд (състоящ се от главен сержант Сестра ми и сержант Тилко Канаферов) да щурмува отделението по артроскопска хирургия, както беше по план, точно в тринайсет-нула-нула. Във вените ми се изливаше последната банка антибиотик, а по телевизията течаха коментари за сваления малоазийски пътнически самолет с 298 пътници на борда. Когато напрежението стигна връхнатта си точка и нервите сериозно ме затресоха, измъкнах тайно от чекмеджето „патрончето“ с обезболяващо, което Тилко беше вкарал контрабандно предния ден в отделението, и изсипах съдържанието му в чашата си за чай.
SWAT- членовете се появиха навреме - в цивилно облекло и видимо невъоръжени. Действаха хладнокръвно и прецизно и 40 минути по-късно вече бях настанена на задната седалка на служебната кола, подбрана специално за спасителната операция с цел да не се набива на очи – очукана, тъмночеервена Opel Astra, багажникът на която беше неизползваем, тъй като в него беше монтирана чудовищно голяма звукова уредба с мощни тонколони. Имах страшно главоболие, което се опитах да потуша, преглъщайки една таблетка Dexofen със съдържанието на един кен студена бира. Повдигнах се тежко на ръце, за да се огледам в огледалото за обратно виждане и това, което видях, направо ме стресна.
Въпреки изричните инструкции да не привличаме вниманието по никой начин, сержант Канаферов отпусна бдителността си (вероятно заради пренапрежение и системно гладуване, комбинирано със силови тренировки) и съвсем логично не след дълго бяхме спрени от пътна полиция. „Мамка му!“, изруга под сурдинка Канаферов. „Забравил съм да включа фаровете! Сега или ще се глобяваме или ще се черпим. Да видим към какво е прадразположно ченгето.“ Благодарение на дългогодишното си обучение и практика, и тримата успяхме да запазим самообладание, прехвърляйки в главите си различни варианти и тактики за излизане от ситуацията. Това, което се случи обаче, крайно ни изненада и беше един вид доказателство в полза на богословската теория, че Бог съществува. Полицаят се приближи към астрата, изиска документите на Канаферов и хвърли крадешком поглед към задната седалка, на която се бях проснала аз, с изпружен крак , скован в ортопедична шина, и покрит с лепенки, отоци и мораво-червени кръвонасядания.
„Инцидентче нещо?“ поинтересува се полицаят.
„Идваме от болницата,“ отвърна сержантът, като се опитваше да не звучи прекалено ведър,а по-скоро угрижен.
Полицаят отново ме погледна, върна документите на Канаферов, козирува и каза: „Включете си фаровете и приятен път!“
„Този път отървахме кожата, благодарение на сержант Вуче!“, въздъхна с облекчение старши сержант Сестра ми. „Затова сега предлагам да се почерпим по случай щастливата развръзка с един обяд в някой крайпътен ресторант.“
Спряхме в сръбския ресторант „При Миро“ на Е79, аз изкуцуках до тоалетната, а през това време спец-частите заеха една от масите под лозницата и зачетоха менюто. Сержант Канаферов се оказа познавач на сръбските специалитети и всичко, което поръчахме, беше по негова препоръка. Заведението беше празно, ако не се счита едно дребно бяло куче с възпалени от експлоатация три реда цицки, което се появи отнякъде още със сядането ни и възпитано положи лапа върху дясното ми коляно. Беше неминуемо да не го почерпя с повече от половината си обяд. И без това нямах особен апетит. Не възразих обаче, когато ст. сержант Сестра ми поръча и за двете ни сръбска кайсиева ракия, която ни беше сервирана с цели парчета плод в чашите. Още при първата глътка почувствах как ушите ми изтръпват. А след втората и третата иначе натежалото от облаци небе над Е79 се обагри в приказни цветове в розово-цикламената гама. Не ми се вярваше уставът да позволява да консумираме спиртни напитки с характеристиките на халюциогени по време на мисия, но си казах, че щом старши сержантът употребява, значи не сме уставонарушилители и аз съм в безопасност.
Тъкмо привършвахме блюдото с боб с подправки и люти чушки, когато на съседна маса се настани местният пияница – дрипав, с панталони, вмирисани на засъхнала урина, но иначе с кокетно килната над едното ухо нещо, което през 50-те години трябва да е било ловджийска шапка с козирка. Явно персоналът беше запознат с навиците му, понеже го оставиха да си седи, без да трябва да поръчва нещо. Човекът не спираше да ни зяпа с тихо страхопочитание и въпреки окаяния ми външен вид, упорито се опитваше да осъществи очен контакт с мен. Когато най-сетне това се случи, той започна безмълвно да жестикулира, да ми изпрааща въздушни целувки и да се хваща за сърцето, сякаш получава сърдечен удар. „Чудесно,“ промърморих аз. „Сега освен куче си имам и почитател с 3, 8 промила алкохол в кръвта!“ Пияницата явно ни беше взел за чужденци (или му се искаше да сме чужденци, понеже това щеше да е голямо събитие за него и забутаното село!) и когато установи, че сме дружелюбно настроени, започна да се провиква: „Чао! Скузи! Бонджорно! Си, си!“ Междувременно бялата кучка се нахрани и отиде да пие вода от декоративния шадраван по средата на ресторантския двор, край който клечеше едно хлапе в очакване да види златната рибка или поне отгледан с диоксини и индустриални химикали сьомгова пастърва.
Когато сервитьорът ни дойде със сметката, той постави на масата пред нас и пет-шест едри зеленикаво-червени сливи, увити в салфетка. Погледнахме към италианоговорещия алкохолик, а той започна да боде показалец в гърдите си, за да уточни, че сливите са от него.
„Трябва ли да ги ядем, старши?“,поинтересувах се аз.
„Да, от уважение!“, отърна Сестра ми и, за да демонстрира как се яде от уважение, захапа една слива.
Когато пет минути по-късно вече бяхме в астрата и Канаферов маневрираше, пияницата изникна точно пред нас и, клатушкайки се, тръгна точно по средата на неасфалтирания селски път. Няколко метра сержантът кара след него на почитително разстояние и с костенурска скорост, докато Сестра ми не го подкани да натисне клаксона. Пияницата спря, обърна се към нас, залюля се леко, разпери ръце, за да запази равновесие и отново ни заля с порой от откъслечни думи на италиански. Помахах му за сбогом откъм задната седалка и в момента, в който го задминахме, ме налегна неимоверна тъга. За десетина секунди ми се прииска да съм истинска италианска аристократка с къща в Монте Карло, в която освен с редовия персонал, яхта и другите луксозни атрибути, присъщи за положението ми, да разполагам също с един пияница и едно помиярско куче, които да ме боготворят.
Търся стругар, който работи евтино
РИХАРД ЩРАУС - ОЩЕ ЕДИН ВЕЛИК ГЕРМАНСКИ ...
