Моят безкрайно добър приятел Тимо живее в Париж и в момента работи в модна агенция, прозорците на която гледат към Сена. Тъй като доскоро Тимо бешее все още само стажант, работата му се състоеше главно в това да измерва с шивашки метър краката на моделките, да придружава тези от тях, които не са от града, до дефилетата и да внимава дане си изцапат косите с повръщано, докато драйфат в тоалетната по време на афтър-партитата.

Тимо има две любими занимания: да се оплаква от безмислената си работа и да се осведомява от сайта whodiedtoday.com коя известна личност е ритнала камбаната днес. За първото много мъже биха го опровергали – че има ли нещо по-възнграждаващо мъжката сексуална фантазия от това да седиш до 190-сантиметрова моделка на задната седалка на такси на път за фото-сешън на Живанши, опитвайки се да поддържаш някакъв  възпитан разговор с нея за детството й в Орегон, докато тя си черви устните и те спуква от пренебрежение? Само че Тимо не е от тия мъже. Той има по-големи изисквания към живота и когато обикновено сутрин ми пише от метрото на път за офиса, завучи така:

Понеделник, 9:12

„Как пък навремето нашите не ме записаха да тренирам тенис! Сега можех да съм един Григор Димитров!“

Вторник, 9:14

„Гледам тука клипче с един български акробат, който е направил фурор на America’s Got Talent.  Да му се не види – поне един акробат да бях станал!…”

Сряда, 9:09

„Ако в 10 клас се бях записал на СИП по италиански, сега щях да съм новият асистент на коафьора на Мадона и Джей Ло, който, както ми каза моята шефка, си търси човек с италиански. Ама аз, тъпакът – испански, та испански при госпожа Деребанова! Е сега – не мога да кажа и буенас диас като хората!“

И така нататък.

А що се отнася до второто му хоби… Сега като се замисля, през последните наколко години съм научавала за смъртта на който и да е известен човек първо от него.  Той обича да ме събужда с въпроса „Чу ли кой е умрел?“ И после задължително изчаква да отговоря с „Тц!“, за да може да тиумфално да ми поднесе отговора.

Уитни Хюстън.

Хийт Леджър

Ейми Уайнхаус

Маргарет Тачър

Джеймс Гандолфини

Вирджиния Джонсън.

Стоп! Коя???

„Е как коя! Вирджиния Джонсън – сексуална педагожка и психоложка. Написала е Human Sexual Response.”

Да, както и да е…

Лу Рийд

Нелсън Мандела

А тъкмо вчера, докато се бях изтегнала на един шезлонг по монокини с дебелия роман на Жоел Дикер в едната ръка и чаша шардоне в другата, получих следното съобщение от Тимо: „Чу ли кой е умрел“ С неохота оставих чашата, за да напиша „Кой?“

Беше Едуард Шевернадзе.

„Много ми е мъчно,“ отговорих аз и отново се зачетох в мистерията около смъртта на 15-годишната Нола Келергън.

Освен от кончината на известни личности, Тимо прилежно следи по интернет и българската преса за подобни събития. Когато се спомине някоя „звезда“ с културно-историческо значение за моя град, например, той ми пише: „Разбра ли, че М.К. днес ти е станала съседка?“, намеквайки факта, че апартаментът ми има изглед към старите градски гробища.  Този факт често го използва и когато иска да ме разведри, ако съм изпаднала в депресивно настроение. Казва: „Хайде, хайде, вземи се стегни. Поне всяка сутрин се събуждаш и докато си пиеш кафето, гледаш белите паметници на тия, дето и вода вече не могат да пийнат. Нищо не е толкова трагично, щом още не си се преместила да живееш срещу настоящия си апартамент!“

Знам, че Тимо би отрекълкатегорично, но той всъщност е обсебен от смъртта, макар и не по традиционния метафизично-готически начин. Той е като малко дете, което неистово го влече да подбутне с пръчка прегазен гълъб – хем разбира, че гълъбът е мъртъв, хем не възприема смъртта като нещо осезаемо и реално. Тя винаги се случва на другите…

Тимо често сънува, че аз и Тилко Канаферов (който е и негов мил приятел още от средното училище) се измъкваме на крачка от смърт от удавяне, когато джипът, с който прекосяваме река Струма, се разваля и ние трябва да се борим за живота си сред бързо течащите води, както и да се браним от струмските алигатори, които искат да ни изядат.

Преди време Тимо ми разказа, че сънувал една комшийска баба, която помнел от детството си още. Бабата отдавна била умряла, но той я сънувал как била жива, ама приличала на труп.

И после, всеки път когато обстоятелствата му предоставят възможност, Тимо не пропуска да се пошегува със себе си, приписвайки си драматични суицидални наклонности: „Ако не умра от скука на това бюро днеска, поне мога да хвърля в Сена – и без това ми е наблизо…“ И също: „Така безцелно се мотах цял следобед на тоя бекстейдж на Ив Сен Лоран. Добре поне че кетърингът си го биваше, ама как не се сетих да събера в една торбичка малко хапки със скариди и да си скътам поне една бутилчица шампанско, за да има за раздавулки като ми правят опелото.“

Днес е тихо. Прекалено тихо. На няколко ппъти поглеждам дисплея на телефона си, за да се уверя, че нямам съобщение от Тимо в Whatsapp. Нищо.

Явно днес не е хванал метрото навреме за работа и не е имал време нито да мисли какъв би станал, ако…,нито да провери whodiedtoday.

Но пък денят е още млад…