Тъй като добрият вкус, литературните традиции и патологията на най-разпростаранените психични заболявания задължават момиче като мен  да прекара в депресивно състояние поне три последователни дни след решение да смени потенциалния баща на потенциалните си деца с друг, който поне може да играе белот, ето ме сега тук – въргалям се цял ден на дивана по къси панталонки, сутиен и грозни, розови клогс с надпис Hello Kitty, рева и пия. В конкретния случай пиенето изпълнява класическата си функция едновременно на барбитурат, психоаналитик и най-добър приятел (глухоням, но който силно те подкрепя в трудния момент) . Извън конкретния случай обаче пиенето е съвсем друга планета. Планета, на която живеем аз, Малкия Принц (с голямата бутилка) и Барон Мюнхаузен (който, както ви е известно, като се напие лошо и падне в някоя локва, сам се измъква, хващайки се за конската опашка).
Нека да ви кажа нещо за пиянството на хора като мен. А под „хора като мен“ имам предвид хора, за които никога не бихте заподозрели, че пият като смоци, понеже са дребни, симпатични и изглеждат така, сякаш се хранят само с броколи и пият вода, загрята на слънчевите лъчи. За нашия вид пиянство няма причина; то не е адиктивно по характер, не може да се причисли към патогенните болестните състояния. То е пиянство заради самото пиянство – един вид l"art pour l"art.
За щастие работата ми е такава, че не ми пречи на пиенето. Аз преподавам в университет и научната ми степен ми позволява да работя само по 16 часа седмично (при това говорим не за астрономически, а за академични часа, което, по мои груби сметки, значи, че трудовата ми заетост не надвишава 720 минути на седмица!) Както се досещате, при 720 минути седмична заетост, човек има купища свободни минути, за да прави това, което истонски го влече – за някои това е градинарството, за други – секс след пушене на марихуана, за трети – преяждане с повръщане, а за нас…за мен – бутилка бяло вино на балкона.
Странното е, че не обичам да пия с приятели. И с неприятели също, for that matter.
Не обичам да пия след като съм се наяла.
Не пия, докато ям супа.
Мечтая си алкохолът да не уврежда по никакъв начин черния дроб. И също да не води до напиване, след което ти е лошо (т.нар. махмурлук). Лекото опиянение е добро, даже здравословно – особено когато се употребява с рекреативна и/или профилактична цел. Обаче опиянение, слек което си показваш циците, без да те молят за това, или се спъваш в лявото си стъпало, не е никак добро.
Харесва ми, когато съм в друг град – да кажем Париж, защото така повелява клишето – да се сгъна на четири на някоя малка масичка между други три малки масички, разположени на обща площ от 2 квадратни метра в някое бистро с класически панорамен изглед тип туристическа картичка, и да оставя заядливия сервитьор да ми избере виното. Казвам “C’est а vous a decidй, monsieur!” и той обикновено ми носи шабли. Понеже излиза осем евро за половин чаша, а не защото уважава старанието ми да говоря френски или еноложките ми познания. И после да си го пия на малки глътки, докато наблюдавам японските туристки с техните малки крачета, обути в евтини джапанки, да мъкнат по няколко чанти с логото на Chanel и Dior във всяка от малките си ръчички, на които са надянали задължителните бели ръкавици.
Харесва ми също да чета книга (или нещо друго – примерно лингвистична статия, в която си подчертавам важните редове), докато пия. Но това често се превръща в прекалено амбициозно за способностите ми занимание, понеже само след няколко параграфа се улавям, че само пия, но не чета. И се налага да започна отначало. Ако това се повтори няколко пъти, си казвам, че в крайна сметка не е добра идея да раздвоявам вниманието си при положение, че хората са го казали: От сън спомен не остава. Също и от пиене. Тук, разбира се, е мястото да си зададете логичния въпрос дали докато пиша това, пия, или горното правило се отнася и за комбинирането на пиене и писане. Отговорът е прост и за мое съжаление не аз съм стигнала до извода, че писането трябва да се прави на пияна глава, а редактирането – на трезва. Това Хемингуей го е казал. Не народът. Само че Хемингуей е забравил да спомене, че двете дейности се допълват хармонично, само и единствено, ако си наистина добър писател и писането ти идва толкова естествено, колкото и пиенето. Но предполагам, не е счел за необходимо да прави подобно уточнение, понеже, изхождайки от собствения си опит, се подразбира, че се обръща към гениалните писатели.
Разбира се, ако пишете, докато пиете, рискувате да изкъртите невероятни по размери и съдържание отломки от разбитото си подсъзнание, които на сутринта, когато препрочитате написания текст, да ви стреснат до степен, че да пожелаете да ви хоспитализират. И да ви забранят социалните контакти, докато не се докаже, че не сте опасни за околните (най-вече за непълнолетни младежи с приятна външност и лош вкус за музика), за домашните любимци и за самите себе си.
Не съм фен и на комбинацията шофиране - пиене. Верно, аз съм изключително съвестен гражданин и съм за това да се спазва правилника за движение по пътищата до последната буква, а доживотният затвор за тези, които са убили човек, докато са карали в пияно състояние, ми се вижда меко наказание. Но не затова не шофирам. Не взех книжка, когато все още не се бях отдала така страстно на хобито си, а после вече прецених, че е твърде късно. А е и ангажиращо, понеже винаги трябва да си наясно предварително дали ще да караш или не, което пък до голяма степен отнема спонтанността от момента, в който решаваш да си поръчаш питие, например в 3 следобед.
Последното изречение ме подсети да погледна часовника в долния десен ъгъл на екрана и виж ти! – станало е почти три следобед. Навън температурите са вече летни и първата бира за деня вече ме чака да я повикам с лукавия си показалец да се приближи, за да се отдадем на страстна целувка. А по-нататък ще видим... Верояно до вечерта ще й изневеря с други напитки. Понеже денят е още млад, а аз съм стара пиячка.